Станчо Тотов е роден на 7 февруари 1972 год в гр. Плевен. Средното си образование завършва в Техникума по механо - електротехника в гр. Плевен - специалност „Промишлена електроника". През 1997 год. завършва Стопанската академия „Д. А. Ценов" в Свищов. Магистър по финанси, специализирал „Деривативни финансови инструменти". В момента завършва втора магистратура специалност „Политология" във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий". Управител на частна фирма, занимаваща се с търговска дейност, на която е и съсобственик. Женен. Зам.председател на партия "Общество за нова България".

Категорично Не! Смятам, че не само не е е необходимо да бъдат внасяни работници, но и че вносът им ще бъде вреден за икономиката ни, за социaлния климат у нас, ще увеличи безработицата и най-вече заради факта, че това е една бомба със закъснител. Проблема на българската икономика не е в липсата на работна ръка, а в неефективността на работа на българските работници, в създавания с години манталитет, превърнал българите от едни от най-трудолюбивите хора в Европа в началото на 20 век в едни от най-мързеливите и неефективно работещи. В интервюто на господин Данов, той също застъпва тезата, за неефективността на българския наемен труд, но прави друг извод. Смята, че от естествената конкуренция би се увеличила и производителността на труда. Това според мен е напълно грешно. Макар и да действат пазарните принципи както във всеки друг пазар, при трудовия има и много други фактори – психология, манталитет, социална политика на правителството. Дори геополитическото положение на страната и инвестиционния интерес могат да въздействат на този пазар.

Абсолютно грешно е да се правят такива сравнения. Не само защото става въпрос за коренно различни ситуации и  - в единия случай следвоенно положение, когато Германия например е била наполовина в руини и е загубила голяма част от мъжкото си население. При тази ситуация няма деформация на психиката на работниците както при нас. Имало е желание, амбиция, вяра в необходимостта от възраждане на страната и всичко това вършено с много емоция. Просто е липсвала работна ръка, която да свърши черната работа. При нас ситуацията е коренно различна. В продължение на повече от 40 години у българския работник се е насаждала нагласата, че държавата има ангажимента да ти намери работа и да те устрои, че независимо колко и как работиш ти ще си получиш заплатата, че колкото и да си усърден в работата и да работиш повече, нямаш ли връзки нямаш перспектива за развитие (тогава за какво да бъхтиш). Това е деформация на трудовото мислене и изкореняване на трудовите навици.

Още един сериозен аргумент, че подобно сравнение е неправилно е и обема на немската и италианската икономики в сравнение с българската

Да, аз не случайно казах, че вноса на работници е бомба със закъснител. Защо господин Данев не проследи какво се получава с гастербайтерите, внесени в Европа преди няколко десетилетия. Те пренасят своята култура, своя начин на живот и манталитет. Създават компактни общности, живеещи в гета – мини модел на държавите от които идват. Те не се интегрират в обществено-икономическия модел на страната, която става техен дом. И проблемите не закъсняват. Спомнете си размириците в Париж и други големи френски градове причинени от именно такива общности, дошли да работят в страната, но не приемащи нейния обществен модел. Ами в Германия – говорейки за Берлин като втория по-големина турски град след Истанбул със сигурност не се има предвид чара на ориента, а по-скоро проблемите, породени от нежеланието на наследниците на бившите гастърбайтери да заживеят по правилата на германското общество. Това важи за Италия, Холандия, Белгия и много други европейски страни. Забележете и как се отрази либерализацията на трудовия пазар в Испания и „вноса” на евтина работна ръка от бившите социалитически страни. Испанската икономика е пред сериозен колапс. Правителството говори за сериозни мерки за ограничаване на наемането на чужденци, а само преди две десетилетия и те са гледали на евтината работна ръка като на катализатор на икономиката им. Забележете, че все пак за Испания става въпрос за внос на работници от други европейски страни – с близки ценности и разбирания. Предложението на Масларова е да се внесът работници от Виетнам – хора с коренно различни ценности, начин на живот и мислене. Спомняте си, преди двайсетина години вноса на виетнамска работна ръка в България – районите, където те обитаваха се бяха превърнали в развъдник на престъпност, контрабанда и най-вече бяха превърнати в коптори – мръсни, опасни и непристъпни дори за тогавашната милиция.

Те са единия от проблемите, но основният може би е бюрокрацията и феноменът “български чиновник”.  Хватката на държавния апарат около бизнеса и създадения феномен държавен/общински чиновник е най-голямата спънка за бизнеса.

Как да се преодолее липсата на подготвени кадри, а и на такива за нискоквалифицирани длъжности?

Подготвените кадри и отговорните работници дори и за нискоквалифицирани длъжности заминаха в чужбина просто защото тамошните работодатели умеят да ги ценят и да ги използват като ресурс срещу разбира се адекватно и равностойно възнаграждение и допълнителни бонуси. Смятам, че постепенно и бизнеса у нас започва да цени своите кадри. Да полага грижи за тяхната квалификация, да предлага допълнителни бонуси и т.н. Когато един български работник в Испания например намери същото възнаграждение, условия на труд и отношение и в България, той ще предпочете да се върне тук, да бъде сред роднини и приятели, при децата си. Проблема е не в далновидността на бизнеса в България, а в липсата на персепктива пред него. В усещането, че си губещ в битката с чиновника. Всъщност, първоизточника на проблема е лошото държавно управление и невъзможността то да създдаде подходящ бизнес климат у нас. Това респективно води до липса на интерес от страна на работодателите да инвестират в нови техноогии, в квалификация на своите кадри и т.н.

Смятам, че икономическа криза у нас има от двайсетина години насам, но наистина нейните размери стават все по-големи и ни предстои сериозна икономическа криза. Един от признаците според мен е започналото изнасяне на производството в съседни страни от някои от големите компании. Например производителят на олио „Калиакра” затвори фабриката си в Добрич и изнесе производството си в Румъния. Друг признак е липсата на всякакъв интерес от страна на международните компании да инвестират във високотехнологични производства у нас. Основна част от чуждестранните инвестиции у нас са в недвижими имоти и то със спекулативна цел поради силно подценените цени. Товане са инвестиции в някакво производство, което да носи добавена стойност. Ако има такива инвестиции, то те са в производства с рискови отпадни технологии, вредни както за околната среда така и за здравето на работещите в тях. Всъщност това са нетрайни инвестиции с цел да се опоскат малкото останали ресурси. Нито собствениците на Кремиковци, нито закупилите циментовите заводи или ТЕЦ-овете инвестират или реално имат намерение да инвестират в екологични програми в тези производства. Ще работят доколкото могат и на края просто ще си заминат.

Какво трябва или не трябва  да направи правителството, за да посрещне реалностите?

Първо не смятам, че това правителство е в състояние да направи каквото и да е. То е ангажирано основно с разределяне на ресурс и постове между партиите от тройния картел и не му остава време да мисли за ефективни действия.

МОНЬО ХРИСТОВ: АНАСТАСИЯ МОЗЕР ХВАНА БОЙКО БОРИСОВ ЗА РЪКА И ГО ЗАВЕДЕ В ЕНП

КАМЕЛИЯ НЕЙКОВА: В МИНИСТЕРСТВОТО СЪМ НА ВИСОКИ ОБОРОТИ

Коментара (8)

Следете за нови коментари с RSS

Напиши коментар

Име

Коментар

Добави коментар