АЛБАНСКАТА ИДЕЯ В КРИЗА

Младата албанска държава, провъзгласена едва в 1912г., прекарва значителна част от съществуването си в условия на тоталитарно управление. По времето на диктатурата на Емвер Ходжа, страната попада в дълбока международна изолация, като връзките дори с тогавашния “социалистически блок” са твърде ограничени.

Това състояние, освен изключително слабото икономическо развитие – държавата е най-бедната в Европа – и нарушените дипломатически и културни връзки с други народи, останали недостатъчно развити и до днес, има поне още една важна последица. Близо 40 процента от албанският етнос на Балканите остава разхвърлян в няколко от Югославските републики. Едва след началото на краха на федерацията, през 1992г., можем да търсим и първите наченки за възраждането на процеса на асоцииране  на албанците от Черна гора, Сърбия (най-вече Косово) и Македония с независимата албанска държава. Поставен на донякъде демократични основи, този процес се развива стихийно и до днес, като вече дава и някои доста сериозни резултати – съвсем недемократично отвоюваното независимо Косово и фактическият въоръжен натиск в Македония, упражнен в Тетовските събития от 2001г. и довел до редица политически привилегии на малцинството.

Според мнозинството анализатори, Охридското споразумение, което трябваше да уталожи страстите в северозападната част на бившата юго-република, не просто не предполага разрешаване на междуособиците, но и установява началото на една устойчива тенденция към дестабилизация. Договорът гарантира 30% участие на албанци в държавните структури, което е формално признаване на претенцията на малцинството, че представлява такава част от населението, предявена още с провъзгласяването на независимост от страна на републиката. Въпреки че преброяването от 2002г. показа численост от едва една четвърт, договорът не бе актуализиран и диспропорцията се запази, както и временното спокойствие. В допълнение, така приетите условия, създадоха невъзможност в Македония да се образува правителство, без в него да участва етническа партия – нещо забранено по конституция в България. Подобен прецедент е, без съмнение, силен инструмент за оказване на политически натиск, а пренбрегването му може да доведе единствено до “ново Тетово” и може би нов унизителен договор.

Конфронтацията в Македония е крайъгълен камък, който заедно с действията в Косово, представлява процеса на формиране на посттоталитарната албанска нация, нейното общо осъзнаване и установяване на идеология. В някакъв по-съвременен и по-скромен план, действията които подемат албанските общностти на Балканите, донякъде приличат на тези, които извършват българите след Берлинския конгрес. Разбира се аналогията няма как да е съвсем точна, но изглежда достатъчно адекватна като добавим изплувалата от миналото идея за Велика Албания, с уговорката, че това величие касае по-малко от 50,000 км².

Въпросният процес се развива съвсем праволинейно и наглед необратимо, а с новосъзданения – не без подкрепата на НАТО - косовски прецедент, вече има условия за сепаратистки действия в Македония, а защо не и в Черна гора, и в Гърция? На фона на изключително единното население в Косово, където всяко важно решение е съпроводено с огромна подкрепа и въодушевление, трудно се забелязва, а още по-трудно се отчита като важен един факт, а именно, че албанците в Македония не просто са разделени, а състоянието им прилича на малка вътрешна война. Това често се пренебрегва с идеята, че пред общите интереси подобно деление ще остане на заден план, но дали е така наистина? Последните избори сериозно разклатиха тази теза.

Вътреетническата междуособица се прояви в редица словестни и несловестни престрелки. В някои райони на републиката това наложи двойно прегласуване в отчаян опит на управляващите да осигурят условия за демократичен избор и да намалят ефекта от убийствените критики на Запада за убийството в изборния ден. Да, албанците учудиха целия свят като проляха кръв помежду си, а впоследствие продължиха с тежки обвинения – в предателства, поръчкови убийства, изборни злоупотреби и т.н. Ако отново се върнем назад в историята, можем да направим аналогия с българските македонски дейци – делението им на централисти и върховисти дава първи жертви в 1901г., а сякаш кулминира в поръчаното от Я.Сандански убийство на Б.Сарафов.

Подобни обвинения наляха допълнително масло в огъня на отношенията между лидерите на двете основни албански партии – Али Ахмети и Мендух Тачи, но жертви по високите нива нямаше, което позволява на политическите лидери в Македония да продължат да си затварят очите за пълната безконтролност в северозападните части на сраната. Докъде ще стигне разделението все още е рано да се каже, но то вече се използва умело от представителите на мнозинството. Малко след последния трети тур на най-трудните избори в историята на Македония новият-стар премиер Н.Груевски предложи на двете етнически партии заедно да учатват във властта. Реакцията им даде да се разбере, че по-скоро биха се отказали от тази възможност, отколкото да се възползват едновременно. Така лидерът на ВМРО-ДПМНЕ успя да извлече конкретни политичеки ползи и по-точно – забавяне на процеса на удовлетворяването на исканията на малцинството, например признаването на втори официален език, употреба на албанския флаг в районите със смесено население и крайните претенции за обособяването на отделна албанска федерация.

Още по-силно оръжие в ръцете на премиера е възможността му да варира между враждуващите етнически партии, особено сега, когато има пълно мнозинство в парламента. Това дава основания да се смята, че в рамките на това правителство няма да има дестабилизиращи трусове в западната ни съседка. А за история остава факта, че Македония успя да раздели и иначе силно компактната и консолидирана албанска етническа група. Ако продължим с опита да търсим аналогии в миналото, може би ще открием, че тази земя е разделила не един народ през вековете.

Коментара (0)

Следете за нови коментари с RSS

Напиши коментар

Име

Коментар

Добави коментар