Човече Не обичам да ми е разхвърляно, но и не обичам да подреждам. Предпочитам да пазя мислите си, но бих искало да знам какво мислят другите за мене. И все пак се опитвам да бъда себе си. Имам нужда мойте проблеми да споделя, ала не ми се иска другите с техните да ме товарят. Уникалността и аз вървим ръка за ръка, така че дразня се, когато питат ме от къде съм си купило нещо ново, ала винаги изгарям да попитам другия от къде си го е купил.
Когато някой мен ме критикува дразня се, защото хорското мнение не ме интересува, ала как да спра се щом някой критиката моя заслужава? И кажете как да не призная, че някой хубав е, щом така си е, ала пред другите не искам да му правя слава, затова мълча си или намирам му, макар и мънички, кусури. Щом видя, че някой споделя думите ми, към него аз се насочвам, без да се замисля по-късно какво ли той ще говори зад гърба ми. Ала къде къде по - лесно е да не се замислям изобщо...
Ето, очевидно е, живот си аз живея! Ала така трудно е да се впиша в критерийте на другите, без значение те дали се вписват в мойте... И всеки ден един и същ е: борба за място в обществото. Но какво е обществото щом опитвам се с един да се сближа, а по-късно с други зад гърба на първия пригласяме забележки, смешки и обсъждаме личните му болежки. Но щом стане дума за събиране или някаква там забава, всеки готов е да се тика, да дотяга с поведението си, само и само да изпъкне. И се чудя, честно, чудя се понякога за какво ни е този маскарад? Правиш се на нещо, което не си - някой се прави на по - богат. Кичи се с ефтини дрънкулки или ярки дрехи слага от пазара, макар цвета им като табела да привлича погледа как другите омаени от тях не разбират колко евтина е таз табела?
Вървя си по улицата и гледам хора, всеки с етикет, всеки със специална стъпка, уж собствен стил, ала видян от някое списание или човек, на който всеобщо всичките завиждат, критикуват и обиждат, ала в крайна сметка подражават. Не знам и аз къде се вписвам, уж искам да бъда нещо по - различно, ала в крайна сметка все на същата посока отивам, ем да бъда по - така, ала от друга страна не ми се иска да копирам, защото било съм родено оригинал, не ми се иска копие да си отида...
И продължавам да се съобразявам, да се дразня и да си въобразявам, че по - различно съм от другите, нали?
Човек
Слънцето изгрява над Земята и всеки ден така започва, после измори ли се подир него Луната, замества го и почва да върви по небесния му път. Но кой бе отредил този ред? Как ли случи се така, че аз попаднах на същата тази Земя и имам разума да мисля за това? Не ми се иска всичко да оставя на случайността...
Ден след ден живота ми минава, годините нижат се безчет, ала мойте години в безкрая са по - кратки и от миг. Нима бе вярно имаше Го Господ? Дали пък не е плод на нашата фантазия, че има нещо по - висше над нас, а не просто звездите, които всяка нощ с неизброимостта си напомняха ни колко сме малки и незначителни на фона на цялото небе. Безкраят тъй привлича ме, ала и плаши ме мисълта за този ден , в който с него ще се слея и след време всеки спомен и следа за мене ще изчезне. Друг ще дойде, после и той ще си отиде и така потокът от живот ще е безкраен.... или не?
Но не ми се ще да си помисля, че аз съм просто капчица от този тъй голям поток. Значимостта, аз нея търся, на нея се оповавам и затова надявам се да има Бог.
И в същия момент намирам факти, научно доказани неща, осланям се на погледа и цифрите, а не на вярата. Защото ако до преди десетина века човекът бе невеж и не знаеше много за света, то сега знанието ни много е, ала не знаем за какво ни е цялата тази умнота. Сякаш в бяга да напреднем, сме завили в грешната посока и, достигайки до края, сме се озовали в улица без изход. Връщане назад няма, от хода, който сме поели. Стената трябва да разбием, трябва, да намерим начин да надскочим нашите предели!
И тук отново ще запитам: Ако има Бог и той ни наблюдава, защо не ни помогне да надмогнем тази улица без изход, за да преминем от другата страна? Защо ни е създал с възможност да се развием, ала граница е сложил на ума да вижда и разбира всичко, но в рамките на познатите неща?
Затова, Вселено, просто човек съм се родил и човек простичко ще си умра...
Боряна Йосифова
 |
Култура 
Следете за нови коментари с RSS