Гробището около нас

Знам, че е трудно да се пише по такава тема, но няма как. Повече от две години се каня да разкажа за една своя тревога и ето, че се реших. Завоалирането на истинските проблеми зад кухи фрази е още по-лошо. Та по темата. Смъртта е неизбежният (поне засега) завършек на живота.

Всеки от нас има своите мъртви. И всеки от тях отишъл си от тоя свят по различен начин. Естествено, смъртта и прилежащите й ритуали са част от културата на един народ. У нас например (както и в една-две околни страни и някои африкански) се печатат некролози. Те се разлепят по входове, улици, даже и по магазини и ресторанти, ако починалият е бил свързан с въпросното място. Некролозите у нас са навсякъде. С мрачното си послание обгръщат нашето ежедневие и към спомена за нашите мъртви, ни напомнят и за мъртвите на съседите, на жителите на квартала, града и страната ни. С една дума това е масово явление.

Появява се още едно. Строеж на некро момумент край пътя. Магистрали и пътища вече масово се осейват с малки паметници с различни форми и символика. Разбира се, оказват места на катастрофи. Така жертвата се увековечена с два монумента – един на гробищата и един край пътя. Създава се едно пътно гробище. И то в последните 10-на години. Не, че преди това не е имало жертви по пътищата. Ни най-малко. Имало ги е в същия процент, в който и днес. Не е имало модата на публичното некро-изразяване на мъка. С други думи някакъв специфичен култ на показност на мъката заради смъртта на близък. Междувпрочем дивото изразяване на мъка е характерно за примитивните общества. И тук се сещам за една история.

Знаете ли, че когато започнали да строят магистралата от София за Пловдив, за да определят трасето отначало използвали самолети, от които пускали малки торбички пясък. После издавали разни землемери с техни уреди, картографи и т.н. Определили най-добрия път за трасето и започнали да копаят. И о, чудо! Отдолу по протежението на съвременния проект излезли следите на стария римски път за Константинопол. Как са го построили древните римляни преди 2000 години без никакви уреди е трудно да се каже. Въпросът е, че оттук открай време минава големия път между Европа и Азия. По него са марширували римски пехотинци, препускали са прабългарски отряди, армиите на Симеон Велики, турските орди по пътя си към Европа, огромни маси от войни, селяни, търговци, разбойници…., войските от Балканските войни, първите пъплещи кабриолети, камиони. Милиони човешки души. И много от тях са намерили смъртта си по този път. От болести, инциденти или битки.

Е, представете си, ако поне малка част от техните близки бяха започнали да правят паметници покрай пътя. И то с темповете от последните 10 години. Досега щяхме да минаваме през плътна стена от гробищни монументи. Постоянно гробище. Memento mori!

Може ли да се живее със смъртта? С нейното почитане, чрез почитането на нейните жертви. Доколко здравословно е това за развитието на едно общество и психичното здраве на неговите членове.

Животът и смъртта са неизменно свързани, но едното трябва да се поставя преди другото. Така както Бог го е построил. Аз лично не искам да се движа в един постоянен гробищен парк. Иначе не виждам смисъл.

Коментара (0)

Следете за нови коментари с RSS

Напиши коментар

Име

Коментар

Добави коментар