Боян Връблянски е роден на 23.09.1922г. - геолог, д-р на Геологоминералогическите науки /1971г./ член на Съюза на учените в България.
Роден в с. Злогoш, Кюстендилско. Завършва гимназия през 1942 г. в Кюстендил, след което отбива военната си служба до края на 1944 г.
През 1949г. завършва Софийския университет – специалност Геоморфология в Главно управление за геоложки проучвания, старши геолог и ръководител на геоложка експедиция /1951 - 1962г./ и научен сътрудник в Научноизследователския геологически институт /1962 - 1967г./ От 1967г. е в Геологическия институт на БАН - научен секретар на Специализирания научен съвет по Геотектоника в Института и в Катедрата по геология при Софийския университет. Работи главно в областта на неотектониката. Автор е на повече от 80 научни труда и 20 научно - популярни статии.
Цитиран е у нас и в чужбина.
Награден е с орден "Кирил и Методий" - Втора степен за заслугите му в областта на науката.
В края на 1982 г. е пенсионер. Стиховете му се публикуват за първи път.
Издателство на Българската Академия на Науките
София 1988г.
* * *
Днес във сълзи ти прекъсваш
Едно приятелство
Красиво
И мъничко не ти ли дожаля
За сърцето ми
Щастливо
Но ти за мене пак оставаш
Все така добра, умна,
Свята.
И аз докрай без спир ще търся
Все във себе си
Вината.
1984
Н Е Ж Н О С Т
Лунички,
Бенки, пъпки нежни,
Сякаш опарвания от
звезди.
Лунен лъч
Край леглото се стича
И на рамо ти голо
блести.
Шепот тих -
Така листа потрепват
и вълна на момини
коси.
И плава
Корабът на радостта,
Във океана на
нежността.
Всемирът
Всичко има, но къде,
Какво, знае само
мъдростта.
Виетнам, 1980 г.
* * *
Обичам мъката, мъката по тебе изживяна
И от нея и по тебе дори луд да стана.
Със мъка, изпълнени минутите обичам,
И тази мъка, и щастие и обич аз наричам.
И без тебе аз не мога и не искам да живея,
Не за друга, а за тебе само ще копнея.
И мъката си в радост чакам да превърна,
Щом за миг дори ще мога аз да те прегърна.
И на теб за бурите ще кажа що са ме носили,
По друми тръпни по хората и зли и мили,
И оставили са ме при тебе ветровете,
за до края на живота твой и за през вековете.
Обичам мъката голяма по тебе изживяна,
Дори с нея и по тебе аз луд да стана.
Със болка изпълнени минутите обичам,
И тази мъка и тази болка обич аз наричам.
София, август, 1983 г.
Бащината къща
Запустяла е в гората бащината къща,
Но споменът за детството ме в нея връща.
И от там да гледам искам родните баири,
Да изправя ръст до стари бащини чемшири.
И от там звездите виждат ми се по – червени,
И небето властно по е синьо, по дълбоко.
И тревите с аромат са горски напоени,
И върхът дори израстнал виждам по – високо.
Да гледам сутрин все от там кървава зората,
Това е моят бял копнеж, радостта, мечтата.
Да дишам на смърча аромата, на цветята,
Да окъпя в тази горска тишина душата.
В бащината къща глъч и радост вече няма,
Тишината е погълнала на спомена шума.
Тишината, таз мечта и свята и голяма,
Там царува властно, другаде я няма.
Тази къщичка самотна, бяла в планината,
И сега краси с червена шапчица гората.
Тя ще бъде за душата мойта бяла вила,
Тя ще бъде винаги на мене скъпа, мила.
* * *
С думи и обич в стихове ще те нарисувам,
И със твоя образ в мечтите си ще пътувам.
Ще възпея всяка твоя радост и тревога,
Така както аз ги зная, така както мога.
Ще възпея този ден във който пръв те зърна,
А след него и деня във който те прегърнах.
Ще рисувам дните кога ти при мене беше,
И деня във който скришом нещо ми шепнеше.
И деня ще нарисувам в който те обикнах,
И дните сетни, в които с тебе така свикнах.
Ще възпея всяка наша радост и тревога,
Така както аз умея, така както мога.
* * * Една нощ без тебе гледах към небето ясно,
А то бе тъмно и дълбоко, със безброй звезди.
И всичко във Земята изглеждаше прекрасно,
И звездата под която теб майка те роди.
Не открих звездата под която аз съм се родил,
Но трептеше тази под която с тебе аз съм бил.
И най – силно на небето таз звезда трептеше,
Както ти, кога за първи път при мене беше.
Затуй искам за небето люлка да ти вържа,
Един край ще вържа за един рог на Луната.
А другия във ръка високо сам ще държа,
И ще те люлеят мойта обич и мечтата.
1981
Раднево
Жени
Жени, с думи разбити, болни, в дни са те съдбовни,
Вкупом грозно се люшкат сред кипариси зелени.
Едни на възраст преклонна, други млади, греховни,
Прегърнати пеят, плачат и пак са засмени.
Говорят те за своята хубост, за красотата,
Да я покажат искат, събличат голи телата.
Едни хубост, съблазан показват, други грозотата,
Разкриват болката своя на сърцето и душата.
Неволи човешки ги тук бяха довели за лек,
Измяна тежка, любовна, преди или след брака.
Постъпка грозна на свой, на близък, но долен човек,
Заменил слънцето и любовта им със мрака.
Така било, така е, любов навеки ще има,
И любовта голяма все нови жертви ще взима.
На нея жертва изкупна най – почтенните стават,
И трагично завършват, но в Пантеона остават.
* * *
Все ми е студено на лицето,
Но не от студа под небето, А от леда, властен в сърцето.
По теб аз почнах да линея,
За топлинката ти, любима,
Но вместо теб и вместо нея,
Получих болка нелечима.
Тази тежка дума що изрече,
На сърце ми падна като камък.
Няма в него любовта ми вече,
Няма кръв в него, няма пламък.
Все ми е студено на лицето,
Но не от студа под небето,
А от дума тежка в сърцето.
* * * Ни гора с вековни клони
Нито момино лице,
Ни потокът, който там под тях ромони,
Днес вълнуват моето сърце.
Нито спомен що допира,
До любимите очи,
Нищо, нищо отглас в мене не намира,
Тръпнещото ми сърце мълчи.
С тъга гледам вилаета,
Как там се злато рони,
Как на синора далечен две дървета,
Оголват златни си корони.
1982 г.