|
Самосъздаването на политическа идентичност в България от началото на прехода е основно занимание на различни политици и кандидати за такива. В началото това се правеше чрез „възраждането” на „старите” партии, които търсеха себе си в миналото, във времето на ранната социал-демокрация, „звенарство” и куп други теории и идентификации. Видяхме опита за изграждане на християн-демокрация в СДС и пълната пародия на създаване на „либерална идентичност” при НДСВ и ДПС. Сега наред е едно не по-малко странно усилие – създаването на „консервативна” партия.
Не съм особен почитател на различни дебати от типа на “кой е”, “какво е” и други от този порядък. В същото време, обаче, започва много да дразни едно поучително, настъпателно и, в крайна сметка, не особено полезно говорене за това, колко е консервативна част от десницата. Това се прави по един особен начин, който показва изключително повърхностно разбиране за самия консерватизъм. На липсата на идеи и свръхпрагматика на българската политика, започва да ни се предлага “десен” канон и крайни инстанции на интерпретация за политиката и всичко друго извън нея. Предлагат ни се настойчиво разни идеи и културални версии за нещата, които имат твърде високо ниво на настъпателност. Раздават се присъди, придават се намерения, биографии, бъдеще. И в цялата тази работа се пропуска най-същественото - консервативната нагласа не предполага подобна агресия към самата материя на живота, тя оставя и други авторитети, не обсебва, проявява търпение към намеренията на останалите, не раздава окончателни мнения и присъди. За съжаление, в България виждаме твърдения за консервативни идеи, но не и консервативна нагласа - нещо в жанра “и ти ще станеш консерватор, гад!!” По-кратък вариант на този текст е публикуван на блога на автора: vshopov.blog.bg
 |
Анализ 
Следете за нови коментари с RSS