Напред и… надолу! - Владимир Шопов

Владимир Шопов е роден на 1 април 1970 година в София, политолог, възпитаник на СУ „Свети Климент Охридски” и Лондонското училище по икономика и политически науки . Специализирал е в Оксфордския университет, Лондонския университет, Калифорнийския университет в Сонома и Ново училище за социални изследвания, Ню Йорк. Преподава в СУ и работи с Института за регионални и международни изследвания, София.

Промените в България започнаха със силно участие на младите хора и тяхната енергия роди едни от най – смислените публични събития на протест и опит за изграждане на нови порядки и поведенчески модели. Оттам сякаш „младата” енергия тръгна в две посоки. Първата и, на пръв поглед, най – дискутирана е свързана с емиграцията по посока Западна Европа и Северна Америка. При цялата трудност да установим колко точно хора са заминали, повечето от нас имат около себе си предостатъчно примери за млади и предприемчиви българи, поели пътя на своята реализация „навън”. Разбира се, тази емиграция сама по себе си прави процеса на промени в страната по – труден. За съжаление, целия този процес продължава да бъде описван предимно през допотопния квази – националистически дискурс на „изчезването на нацията” или през катаклизмичното „изтичането на мозъци”. Макар емиграцията да е сериозна пречка пред развитието на страната, то не е в размер, който да постави чисто системни неясноти пред общия капацитет за реформи и развитие. Едно кратко посещение до Грузия или Молдова (в които до 1 / 4 от общото население е напуснало след 1991 г.) може да предостави ясен контраст с положението в България.

Втората посока, в която „младата” енергия се насочи е свързана с полетата на предприемачество, отворили към края на 90-те години заедно с реформите в страната. Тук можем да изброим различните „нови индустрии”, свързани с високите технологии, реклама, уеб дизайн, ПР, lifestyle пространства и други. Това са наистина полетата на младите предприемачи, в които правилата и изискванията на 21-и век „разчистват” пътя на развитие от всякакви мухлясали начини на мислене и поведение. Със сухия език на социалното и политическото наблюдение, тук „преходът” е свършил отдавна, ако въобще е имало нужда от него. Характерно тук е, че това предприемачество е почти изцяло встрани от публичната сфера или е по-скоро разположено изцяло в полето на частната инициатива. То генерира суб-култури и модели на поведение и мислене, които остават до голяма степен затворени вътре в себе си или в медийните форми, които могат да ги подържат. Някак си те не успяват да засегнат етиката и структурите на публичните и държавни институции, които най – много се нуждаят от тях.

Горе-очертаните доминиращи две „полета” на „младата” енергия се допълват от утвърдената практика и дискурс за реформите в България като „макро явления”, които са част от голямата „работа” на историята, доволна да се фокусира върху структури и нагласи, нетърпелива да се занимава с микро перспективата на институциите и техните практики и ежедневие. Тази история на прехода не е написана и доколкото можем да я разпознаем, тя не вдъхва особен ентусиазъм. Големият провал на България продължава да бъде именно в ежедневието на всеки един от нас, като гражданин, като потребител, като клиент, като пациент, като учащ се. Макро – напредъкът на европейската интеграция трудно се трансформира в норми, правила, култура, предвидимост, етика. Изключително лоша услуга тук направи извеждането на чисто академичния дебат за прехода и включването му в аргумент на политическия дискурс, в индикатор за зрелостта на нечия политическа идентичност. В цялата тази игра бяха създадени допълнителни очаквания, при която твърде лесно „края на прехода” трябваше да донесе абстрактните блага на пост – комунизма. Улисани в криволиченията на мъчителните български реформи, дори на политически и макро ниво, от перспективата ни изчезнаха почти напълно затлачените микронива на нашия живот и общество.

Реформите в различните публични институции вървят изключително неравномерно. В повечето от тях продължават да доминират различни, задържащи стратегии на поведение, при които промени се правят основно поради някаква форма на външен натиск. Достатъчно е човек да погледне само биографиите на ръководителите на катедри в държавните университети и БАН, за да се подготви за това, което има в тези институции. Квази – политически и чисто генерационни мрежи обхващат режимите на достъп и управление на тези структури. Повечето от тях продължават да „висят” с пълна сила на „врата на държавата”, която единствено може да ги приюти, както от бързо променящия се свят, така и да им осигури безвремие. Един друг много важен, макар и индиректен, индикатор за липсата на смяна на поколенията може да бъде пълната липса на съвременно управление в институции като Национален осигурителен институт, Здравна каса, различните министерства и държавни агенции, общини, болници и други. В повечето случаи, там напълно отсъства каквато и да било култура на управление, която не изхожда от стария социалистически постулат, че който прекрачи прага е враг. Отникъде не се вижда промяна и в културата на политическите партии, която да бъде водена от навлизащите млади хора. Поставени в подобна среда, повечето от тях просто заобикалят публичната сфера. Много малко имат търпението и желанието да започнат подобен тип нещо, което предполага дългогодишни и настойчиви усилия в застояла и често враждебна среда. Нещо повече, подобен избор контрастира все повече в динамиката на частната инициатива и пазар, дори в страната като България.

Разбира се, не би било съвсем точно да обясняваме липсата на реформи само през генерационния проблем, както и не може, a priori , да сме сигурни, че младостта е винаги равна на компетентност и желание за промяна. Все пак, има много примери, които илюстрират динамиката и перспективата на подобен подход. Бих изтъкнал трите балтийски републики, които след 1991 година смениха радикално своите елити и бързо постигнаха резултати. Най – показателна тук е Естония. Всичко това не решава основния проблем, свързан с това как дори гражданската енергия за промяна на това статукво да намери път през публичната сфера. Най - кратко той може да бъде обобщен в нагласата за „поход” през институциите; „надолу” през различните им нива, в навиците и разпоредбите на институционализирана инертност и враждебност. Не е ясно дали в българското общество има достатъчно енергия и мисъл за подобен проект и за евентуален негов успех. Продължаващото дискредитиране на политическите партии като субекти на промяна надали ще ги превърне в подходящ инструмент. Остава по – слабо организираната, дифузна енергия на различните граждански инициативи, които търпеливо и бавно да се опитат да разместят създаваните с десетилетия мрежи, които продължават да спират развитието на страната.

Коментара (0)

Следете за нови коментари с RSS

Напиши коментар

Име

Коментар

Добави коментар