Русе пак се прочу. Този път не с Баба Тонка или някоя подобна личност, а с 62-годишната баба Красимира. Тя всъщност не е баба, а мама. И едната остава в историята. И другата.
Животът на „другата” звучи тъжно - на една жена-психиатър, с много властни родители, останала без дете. Може би преломния момент е, че именно държавата отказва да й даде рожба за осиновяване. Например едно десетгодишно дете, за което тя би могла да се грижи до навършването на пълнолетие и би му дала възпитанието и пътя в живота, които в дома за сираци едва ли ще получи…
Вместо това Красимира прибягва до най-модерния метод – „ин витро” При много млади жени той няма успех, но при нея – 62-годишната русенка, има. От втория опит. Раждат й се две дъщерички - Жаклин и Мари, почти по половин кило всяка. За съжаление животът и здравето им все още са под въпрос. Под въпрос е и какво ще се случи с тях един ден, когато майка им я няма, и дали те няма да останат отново на държавата, без бъдеще, без майчина ласка и семейна топлота, тъй като се знае, че Красимира роднини няма и няма да има на кой да повери момиченцата.
В същото време, докато лекарите се борят за бъдещето им, всички странични наблюдатели участваха и се наслушаха на дебати от сорта - морално ли е да се дава живот на тая възраст, защо законът не го забранява, тя като е психиатър как помага на хората като не е оправила собствения си живот и т.н.
Истината е, че липсва превенция. Както обикновено пак започваме да мислим какво да правим „след” дадения случай, а не „преди”, което неминуемо води до нови и подобни на този често безсмислени дебати.
Изводът след толкова думи обикновено е с многоточие, но този път какъвто и да е той за всеки, трябва да завършва с въпросителен! Защото всяка жена има право да стане майка, но ако не може да върви срещу природата, всяка държава трябва да й даде това право. А у нас го отнемат.
|