Trendafilka , May 09, 2010

zakoni nyamame, a kakvito gi ima, ne se spazvat...
Patishtata ni sa nevazmozhni za shofirane i da stradame, che zagivat vseki chas pri katastrofi...
Neadekvatno zaplashtane na raboteshtite...
Pensiite ne davat vazmozhnost za elementarni usloviya na zhivot- hrana,telefon, komputar, kola,pateshestviya- kakto zhiveyat v Evropa...
Prestapleniya, korupciya, nekompetentnost-nesigurnost
za vsichki bulgari.
Kogato se varnah v BG i pri podavane na molba za dokument v obshtinata, s uzhas zabelyazah, che prez vremeto, kogato otsastvah ot Rodinata, sa me pisali, che sam zhivyala v Evropa tam, kadeto NIKOGA ne sam bila...
Vseki , koyto znae chuzhdi ezici shte zamine, a kakvo mozhe da go varne obratno? Nevazmozhno e da se primirish s po-loshoto...

е, и , May 09, 2010

Попаднах случайно на тази анкета. И ме потресе! Не, че аз също не съм от тези 73%, и то от най-категоричните. Не, че нямам горчив опит от собствената си миграция от преди около десетина години. Смути ме необикновено /по моя преценка/ високия процент на категорични отговори, както и онези недотам категорични 20 %.
Но после се замислих: живея и работя в малко градче, в което всички се познават. Не, не е клише – просто съм родена и живяла винаги тук, с изключение на времето на обучението в големия град. И по повод съседско-роднинските, приятелски и служебни контакти - наистина всички се познаваме. Спомням си онзи израз, за кътните зъби дето си знаем. Не, как' Сийке, не съм от тях, просто такава ми е работата. Като тръгна по единствената улица, знам историята на всеки двор и всяка къща, зад всяка врата. И е страшно, че чак не ми се замисля….
Вървя и броя затворените къщи- онези, в които не се чува човешка глъч, със запустелите дворове и прозорци - като слепи очи, вперени в пътя, по който никой не идва.
А тези, които останахме тук, се превърнахме в кучета –пазачи на къщите.
Моето семейство е интернационално – прабаба ми е била албанка, а сега в рода имаме снаха рускиня, зет грък и внуци отвъд Океана. Но сега децата пораснаха, поеха пътя си и ние със съпруга ми останахме сами.

Отсреща - и двамата възрастни починаха. Децата им - запиляха се на някъде, не идваха докато бяха живи родителите им, че сега ли…… Казваха съседи, че по чужбина били и тримата им синове…….а дворчето с люляците запустя.
В съседната къща никой никога не е живял. Строиха я родителите - за порасналите си вече деца, да има къде да живеят, да не се блъскат по квартирите в града. Но и те, децата, които са мои връстници, след като закриха заводите, вместо към дома поеха към чужбина. И къщата стои недовършена, и тя като родителите чака с надеждата някой ден да се завърнат.
А оттатък, през улицата – баба и дядо с внуците. Родителите заминаха уж за година-две, а децата са вече големи, и те тръгват навън – сега на студентска бригада, утре…
Съседката по-надолу през няколко къщи се омъжи в чужбина. След няколко години селото, където отиде се напълни с нейни роднини. Че много хубави били българките, грамотни, умни, и работни.
Миналата пролет – наведнъж, в един ден, заминаха за Англия 60 младежи. След два дни – още по толкова, и градчето ни сякаш онемя.
Вървя и броя къщите и емигрантите в тях: от тази един, от другата – двама, от третата – сина, снахата и децата, от следващата……. И така из целия град.
Там, в големия град, сигурно не се вижда, защото не се познавате, но тук е страшно. Имаше навремето една песен на „Тангра ”: „този град, в който аз съм роден…просто няма какво да се случи”. Но ако в песента героя се влюбва, тук в моя град, събитието е, когато някой умре или замине в чужбина. Което е почти равносилно – в повечето случаи и от двете места връщане няма.
Надявах се дълги години, че нещата тук ще потръгнат - в началото за себе си и за своето поколение. После в дългите години лутане в демокрацията загубих надеждата за себе си и започнах да наричам ”дано за децата да се оправи”. Докато в един момент малката ми дъщеря не забеляза, че съм отписала и тях и съм отложила надеждите за внуците.
И да настоявам пред децата си да се махат оттук, за да не се мъчат като нас, защото може би там някъде ще ги оценят като специалисти и ще живеят достойно. И не, че не знам какво е да си емигрант. Била съм и аз из гръцките полета, и съпруга ми по руските степи, но горчивия ми опит не ме запрати в онези 10,5% които категорично са против емигрирането като изход.
Но в един момент ми докривя, и то страшно много – че съм от онова поколение, ограбеното, на което отнеха дори мечтите. Все още съм много млада – в онези, нормалните светове, жените на моите години раждат деца, и понякога започват живота си от нула. А аз, изгубена в небитието на битието си, забравих, че съм Жена. Че съм умна, образована и красива. Че имам талант, който погубвам, затънала в грижите и проблемите си. Че искам да живея достойно тук и сега, а не отчаяно да зубря английски и да мечтая да отида там, дори и като санитар, защото не ми признават магистратурата.

За горния коментар , May 10, 2010

Браво, наистина истински, човешки коментар. Искрено ме развълнува и ме накара да се замисля над много неща. Толкова е тежко, тъжно, жалко. Животът ни се е превърнал в пародия.

ani paneva , May 13, 2010

Neka da se maxnat no posle da ne revat ot tam I da si doidat burzo burzo

Wittgenstein , May 14, 2010

Тази анкета мери активното обществено мнение, при това в непредставителна извадка, така че не е репрезентативна. Въпросът е прекалено общ и размит, за да може да се очаква смислен отговор. Подтекстът е: бихте ли емигрирали в държава, където ще ви носят на ръце, където тече мед и масло и където парите растат по дърветата? Никой не пита: бихте ли емигрирали, за да миете тоалетни и чинии и да разнасяте пици? Бих попитал още: и къде ще емигрирате - във фалиралите Европа или САЩ или в Третия свят? Целият свят начело с ЕС и Америка живя над възможностите си, всички само консумираха и харчеха пари на кредит и сега дойде краят на пилона на знамето. Колкото и да дърпат, знамето няма накъде вече да се вдига. Пътят за всички е вече само надолу.

Wittgenstein , May 18, 2010

Да допълня: разбира се, при определени обстоятелства емиграцията може да има и положителни страни. Не става дума за икономическеската емиграция, т.е. за примитивите, които отиват да мият чинии и разнасят пици. Емиграцията има смисъл, ако се търси по-хубаво време и климат, ново усещане за живота или ако е с цел да опознаеш някаква нова култура. Също така ако ще извършваш научни изследвания. Ясно е например, че ако си специалист по тропически пеперуди, няма голям смисъл да живееш в Норвегия.

Всъщност в рамките на ЕС и САЩ вече няма емиграция, а само преместване, тъй като всеки може свободно да избира местоживеенето си. Но преместването в ЕС, САЩ и Латинска Америка няма голям смисъл, защото нашата западна култура навсякъде е горе-долу една и съща и поради това ни е добре позната. За какво да се местя от Колумбия във Венецуела или от Чехия към Словакия? Известен смисъл има емиграция към по-малко познатите култури на Африка и Азия. Какво знаем например в Европа за Индонезия, четвъртата по население страна на света?

Doris , July 11, 2010

Do Wittgenstein -
na krediti se jivee predimno v USA, ne i v drugite chasti na sveta ! Shto pishesh za neshta koito ne poznavash ?